Витрина

По време на едно от летните ми дежурства, време, в което истински успявам да се насладя на прекрасния училищен двор на ПГИИ “Проф. Николай Райнов”, на съседството му с китни къщички, църква и детска градина, на пасторалната тишина и уют, видях възрастен мъж, приседнал на една от пейките. Побързах да го заговоря. В района всички си се познаваме, а той не беше тукашен. Опасявах се, че му е прилошало...

        Човекът си седеше в пълна радост и хармония, с тиха усмивка, която отпечатват на лицата си само онези живели достатъчно дълго, но и достатъчно смислено. Господинът усети притеснението ми и се развесели. Стана му мило от вниманието. Дойдоха и други от дежурните колеги. Разговорът потече сам и без посока. 84-годишният човек ни разказа, че е учил в нашето училище. Спомняше си времето, в което жителите на квартала са дали по парче от дворовете си, за да се отчужди земя за строежа му. Разходихме го из класните стаи и ателиетата. Вдишахме трепета му. Заразихме се от уважението, с което прекрачи училищния праг. Вдъхновихме се от историята и жизнеността му. Замислихме се. Потънахме в собствените си трепети и спомени. Той често се връща в мислите ми. Дойде и сега, когато след поредица срещи с бивши възпитаници на ПГИИ осъзнах, че те са хората, които насищат живеенето ми със смисъл, събитийност, емоция, гордост и разбира се с още по-голяма отговорност. В мислите ми се запреплитаха имена, случки и смях. Реших, че ще ви стане малко по-светло и позитивно, ако ви разкажа за някои от тях. Уговорката е, че правя това със заявката за отворен диалог. Надявам се да се включат и онези, на които не съм преподавала или за чийто житейски път не зная подробности. Каня ви да разкажете за себе си, за трудностите и достиженията си, да споделите спомените си. Важно е да уточня, че всеки е запазил специално място в сърцето ми и в сърцата на всички останали преподаватели.

       Това ще бъде разказ за тези, които са били, тези, които са и тези, които ще бъдат. Без претенции за изчерпателност и хронологичност, но с желание за динамичен и ползотворен диалог, с обич и уважение: Диляна Джибирова.